Наскоро се запознах с Дани – самотен родител и 11-годишния му син Уил, който не е казал и дума след смъртта на майка си. Съпреживях историята им благодарение на автора на романа „Пандите, бащите и други застрашени видове“ Джеймс Гулд-Борн, който, незнайно как, успява да разкаже за живота на един млад вдовец, изправен пред предизвикателството да отгледа сам детето си така, че да ти се стопли душата и да се разсмиваш на всяка втора страница. За мен красотата на тази книга е най-вече в историята, която позволява да видим косвената красота на поднесеното от живота и кризата като шанс. Няма да разказвам повече, за да не ви отнемам от удоволствието да откриете сами забележителностите по пътя на един баща към сърцето на детето му. Препоръчвам горещо романа.
А иначе в практиката ми на психотерапевт нерядко се срещам с хора, които отглеждат сами детето си. И всяка история е строго индивидуална. Наред с индивидуалните характеристики на героите се отличава с многообразие от фактори: кой е самотен родител – бащата или майката, колко са децата, на каква възраст, какъв пол, жив ли е другият родител, признал ли е детето, на каква възраст е било детето, когато са се разделили родителите, как се е случила раздялата…
Предвид цялото това многообразие от възможни житейски сценарии, не бих могла тук да обхвана всичко, но ще се постарая да засегна според мен най-значимите моменти, които биха били важни за един отглеждащ сам детето си човек.

Ролята на майката и ролята на бащата в живота на детето

Ще започна с ролята на майката, защото тя е първата в живота на всеки човек. Дете лишено от родителски грижи ми беше споделило веднъж, че много обича леглото си. В разговора ни стана ясно, че това легло винаги го приема, сгушва се в него и е на сигурно място…, може да доведе дори и приятелите си (котета и кучета) и пак ще бъде прието, може да се храни там, може да си почива там… – също като едни топли, майчини обятия. По правило такава е първата отредена функция на майката – да поеме новия живот, да го стопли, да го дари с уют, храна и блажено спокойствие. В най-добрия случай детето и майката са свързани и двамата функционират в една симбиотична връзка: мама отгатва нуждите му, наглася своите според неговите, бебето я чувства част от себе си, вижда света през нейните очи и попива радостта в тях (буквално положителното отношение на майката спрямо детето й подхранва способността му да се свърже с живота, да се усети прието, спокойно и на сигурно място в света). Идеалната майка (или както я наричат в психологическите теории – Достатъчно добрата майка), в този ранен етап от развитието на детето, е желана и винаги налична за него, и желаеща го.

Идеалът, обаче е по-скоро изключение. Какво се случва, ако майката по една или друга причина я няма в този период от развитието на детето (физически или емоционално)?! Тук предизвикателството стои пред другия родител – в случая таткото или, ако и той отсъства – отглеждащия (баба, дядо, леля, друг). А именно да се изпълни тази така наречена първа майчина функция и да се осигури на детето, по възможност, тази „топла“ грижа, спомената по-горе. Казвам предизвикателство, защото по принцип отдадеността на майката и способността й за неизменна грижа, търпение, нежност към новороденото е подкрепена включително от хормоналните процеси, протичащи в нея (в следствие на раждането и кърменето). За един татко (или друг отглеждащ) последното е недостъпно. Остава желанието. А и бебетата не са беззащитни. Природата ги е създала толкова милички и сладки, че да му се прииска на човек да ги гушка. Във филма „Аз съм Сам“ актьорът Шон Пен се превъплъщава в ролята на самотен родител, останал с новороденото си момиченце, чиято майка ги напуска веднага след раждането. Сам освен всичко друго е с интелект на около седем годишно дете. Предизвикателството пред него е многопластово, защото освен, че му е нужно да се научи как се сменят памперси, с какво се храни бебето и всичко останало, свързано с отглеждането, на него му се налага да докаже (в съда), че може да бъде пълноценен родител на дъщеря си. Умилителни са усилията на един татко да сбъдне предвидената „по стандарт“ функция на майката. За един мъж би могло да е истински сложно да бъде нежен, търпелив, винаги наличен… от раждането до поне първата годинка на детето си. Това е относително периодът, в който е желателно да се случва последното.

До момента, в който е нужно тази изключителна наличност на мама да се редуцира (в най-добрия случай много плавно), за да има възможност детето да се усети като отделно, да излезе от илюзорната (идеална за него) свързаност и представата, че по един магичен начин ще сбъдва задоволяването на всички свои потребности. Някъде тук се появява и другата важна роля на майката, а именно тази на топлата връзка между детето и таткото.

Да, това е втората основна задача на майката – да се отдръпне, внасяйки дозирана фрустрация, да започне да отделя детето по малко от себе си и да подпомага свързването му с бащата и другите. Диадата майка-дете следва да се пропука в името на това детето да започне да се усеща като отделен, самостоятелен човек, който има собствена воля, може сам и има способност да се свързва с останалите. Това понякога не е лека задача за майките. Особено, ако майката е отгледала сама детето си: бащата не е бил до нея, преминала е сама през всички родителски изпитания дотук и е възможно единствения човек, с който е имала емоционална връзка от раждането насам, да е детето й. При това: „Ако таткото липсва, с кого да го свържа?“ – вероятно ще се пита тази останала сама с детето си жена. Защо е важно да се включи бащата и какви са основните задачи пред него ще стане ясно след малко. Тук бих искала да подчертая още веднъж необходимостта мама да позволи на детето да се отдели от нея и да се свърже с друг, бил той и дядо, вуйчо, настоящ партньор или треньор. Ги Корно в книгата си „Отсъстващи бащи изгубени синове“ пише: „…истинският отделител на майката и детето не е бащата, а по-скоро желанието – желанието на двойката да се открие един друг извън детето.“. А, ако двойката се е разпаднала и бащата отсъства? Бих допълнила, че пред майката в такъв случай стои възможността да насочи желанието си към каквото и да било нещо трето – работа, хоби, каквото и да било друго, което ще отклони еднопосочното движение на вниманието и желанието й към детето.

Защо е нужен татко?

Основна функция на бащата е да валидизира детето (признавайки го и давайки му името си), както и да утвърди неговите индивидуалност, способности, желания… , като в същото време определя някои граници. Поставяйки границите, той трябва и да посочи хоризонт за възможностите насред тези граници.

Как последното би могло да се случи, при условие че бащата липсва?

За момент да си представим самотна майка, чието дете е на около 3 години. Те се прибират към вкъщи, валяло е дъжд и по тротоарите и улиците има локви. Детето е неистово привлечено от очарованието им и се дърпа в опит да цопне крак в тях. Мама го държи спокойно, но здраво, прикляква, изравнявайки нивото на очите си с тези на детето, и казва:

– Разбирам, че много ти се иска да цопнеш в локвата. И аз като бях малка си умирах да го правя. С тези маратонки обаче не може, защото ще ти се намокрят краката. Да се приберем вкъщи и да обуеш гумените си ботуши, а! С тях може да газиш в локвите.

Желанието на детето е валидизирано. Границите са поставени. Хоризонтите за реализиране на желанието са посочени. Това, най-общо казано, би въвело тази така необходима за развитието на детето бащина функция без реалното присъствие на таткото да е необходимо. Не казвам, че е лесно. Да изпълняваш двете роли – тази на майката и тази на бащата, едновременно е предизвикателство. Имам следната картина за ролята на родителите:

Люлка тип везна, на която от едната страна сяда единият, а от другата – другият и с тежестта си се изтласкват един друг нагоре. От едната страна стои бащата, а от другата – майката и двамата се редуват в това, кой да натежи. Детето в този случай остава стабилно в средата. Ако единият липсва, то другият е принуден да тича ту на единия край ту на другия. Изморително е. И тогава има възможност измореният да спре тичането, да се приближи твърде близо до центъра, за да не му се налага да балансира. Той и центърът са почти едно, люлката е застинала, а с нея и забавлението.

Ако трябва да съотнесем тази картина към самотния родител и неговото дете, какво ли значи това?

Те са почти слети. Ако става въпрос за съвсем малко дете ( до 3 години) не е проблем. Дори е хубаво. Но впоследствие… Родителят в такива случаи често е уморен и изнервен. Той няма свой различен живот от този с детето и покрай него. Може би ще има трудова дейност, която допълнително го натоварва. Детето не може да помогне на родителя, не знае как и изобщо какво му е, но усеща, че нещо не е наред. То може да се опитва несъзнавано да оправи нещата като регресира до една по-малка възраст, когато нещата все още са били наред: ще се тръшка, ще хленчи, ще капризничи, ще разпилява играчките без да може да ги вкара в смислена игра, ще казва, че му е скучно, че не може…

Предимно такива са и оплакванията на самотния родител, довел детето си в кабинета на психотерапевта. Споделеното от него звучи най-често така: „Не се справя …, не може…, не иска… , не знам как да…“. Трудностите обикновено са свързани със социалната адаптация на детето изобщо или с адаптацията в детска градина/училище, приобщаването към социални правила и норми, незачитане на авторитети, отказ от учебни занимания или несправяне с тях, агресивни прояви.

Ето затова е необходим бащата. Ако той обективно липсва, някой трябва да има умението да въведе бащината функция: да рамкира, да въвежда ред, да позволява на детето да усети границите, за да се почувства спокойно. Ако това не се случи, има голяма вероятност подрастващият да провокира непрекъснато средата, в опит да достигне и разбере къде са границите (било то чрез непристойно поведение, незаконни действия и пр.). Горепосочените затруднения биха могли да се наблюдават и при деца, отглеждани в пълно семейство. Това е доказателство, че наличието на бащина фигура само по себе си не гарантира успешно изпълнение на бащината роля.

Ако се върнем към книгата на Ги Корно „Отсъстващи бащи изгубени синове“, ще видим, че така наречените бащини функции, не свършват дотук. Авторът е наблегнал на ролята, която играе бащата в развитието на сина – във формирането на неговата полова идентичност, в способността му да се свързва със своята сексуалност, със своето тяло, да се себеутвърждава, да отстоява границите си и да защитава своето. Само човек, който знае и може да отстоява своите граници, би могъл да зачита и тези на другите. Нереализираните бащини функции допринасят за израстването на деца и младежи, които нарушават дисциплината, пречат на останалите, провокират авторитети…

Хубавото е, че почти винаги има поне още едно решение. В случая Корно подчертава, че при отсъстващ баща, функциите му биха могли да бъдат изпълнени до голяма степен от друга мъжка фигура или фигури в живота на детето. Според него инициацията на мъжа, при липса на благоприятни фактори, би могла да бъде изпълнена дори при на пръв поглед неприятни ситуации, в които попада (тормоз от страна на връстници, житейски кризи, като развод, загуба и др.)

Подобна инициация, но по отношение на момичето и превръщането му в любяща и щастлива жена, бихме могли да видим и в някои добре познати ни приказки. Да вземем „Пепеляшка“ и „Снежанка“. И в двете приказки главната героиня е останала без майка. Липсата на истинската майка, „най-добрата жена на света“, както е наречена в „Пепеляшка“, ще доведе героинята до срещата с нейния антипод – с изискващата, отхвърлящата я мащеха. Т.е. неизпълнената първа майчина функция ще срещне детето с фрустрацията и необходимостта да се справи някак си, въпреки всичко. В „Красавицата и звяра“ главната героиня Бел също израства без майка, но се радва на любящ, загрижен и отдаден татко. В приказката този баща е изправен пред избора или да умре, такъв какъвто е (любящ, загрижен, отдаден), или да срещне детето си със звяра (неговата противоположност, която очаква, изисква, поставя граници). Всъщност избор няма, защото и двата варианта водят към едно. Погледнато през призмата на родителските роли може да се каже, че изборът му е свързан с това да се отдръпне в майчината функция, нужна на детето в най-ранна възраст, да изпълни следващата майчина функция – тази, която ще позволи появата на бащината, а тя от своя страна е свързана с въвеждането на граници и съответно – фрустрация.

И трите приказки имат своя хубав край, въпреки обективната липса на майчина фигура. Пепеляшка ще се приучи на ред, дисциплина, труд и в крайна сметка ще стане достатъчно смела, за да прескочи правилата, които не са нейни (Пепеляшка отива на бала, въпреки забраната), за да отстои себе си и желанията си. Снежанка не успява. Тя трябва да умре такава каквато е – наивна и неспособна да отсява на кого може и на кого не може да се довери в живота си. Едва, когато тази Снежанка умре, ще се свърже с истинската любов. Тази на човек, който обича себе си и вярва най-вече на себе си, не се доверява на сляпо, а притежава способност да устои на изкушението. Само тази любов може да неутрализира завистта, подлостта и капаните по пътя му (в случая, в приказката – злата мащеха). От своя страна Бел ще се отдалечи от сигурността и уюта на родителската опека и ще се изправи пред грозното, ограничаващото и плашещото, за да го опознае и обикне, и да бъде щастлива.

За много майки мисълта за потенциалната среща на детето им с неприятности, кризи или ограничения е плашеща. Майката по природа е такава – гледа да предпази, приюти, успокои детето си. Докато бащата по правило е този, който подбутва смело напред и дава криле, неглижирайки потенциалните опасности, той ще провокира изследователя в детето. Ще ви дам един пример: Млади съпруг и съпруга са решили да хапнат на крайбрежен ресторант с четиригодишното си дете. До масата им приближава невъзмутимо рак, при което детето се сгушва в майка си и започва да хленчи, защото го е страх. Майката го прегръща в опит да го утеши, а бащата взима рака, слага го на масата и подканя детето си да дойде при него. Детето се осмелява, при което таткото подава на нищо неподозиращия рак нож и вилица, а той ги захваща смело с щипките си. Детето се усмихва…

В случая таткото първо е прекъснал опита на детето си да се скрие (и съответно порива на майката да го утеши), демонстрирал е спокойствие и способност да импровизира и по този начин се превръща в един по-различен модел от този на мама. Т.е. пред една самотна майка би стояла перспективата или в даден момент да укроти поривите си да закриля и утешава детето си (и да повярва, че то може да се справи с неизменните житейски затруднения), или да допусне в живота му друг, който би могъл да изпълни тази бащина роля (което само по себе си отново би било показателно за нейната способност да се довери и „да пусне детето от обятията си“). Прекрасна илюстрация на тези процеси е притчата за сляпата майчина любов, в която една майка търси помощ от Бог. Тя се огъва под тежестта на майчините си тревоги, има нужда от подкрепа и търси помощ, но в същото време не е готова да се довери, че ще се получи, и не иска да оттегли протекцията си над детето. Но в крайна сметка, със самия факт, че жената е допуснала трети (в случая Бог) във взаимоотношенията си с детето, се е стартирала тази майчина функция, която ще подпомогне диференциацията, ще позволи на детето да се пусне и ще му даде шанс да се свърже с по-широкия свят. В този процес биха били от полза и т.нар. преходни обекти (кукли, плюшени играчки), с които детето може да се свърже и утеши, бидейки отделно от родителя, да създаде свой собствен свят насред заобикалящата го реалност. Много често подобна е и ролята на психотерапевта, работещ с детето на самотната майка (по-рядко самотен баща). Той осигурява пространство между родителя и детето. В това пространство родителят ще може да се отпусне и отдалечи на известно разстояние от картината, в която е с детето си, което ще му позволи да я види по-ясно и евентуално да открие нови аспекти от нея. Детето от своя страна ще има възможност да играе, твори и изобрети свои начини за справяне с предизвикателствата на порастването.

С порастването идват и новите роли, които може да изпълнява един самотен родител – ролята на доверено лице или приятел. При все по-активното навлизане на детето в социална среда, различна от семейната, то ще има нужда да споделя преживяванията си, да задава въпроси или просто да намира подкрепа. Пред самотния родител на един юноша или тийнейджър стои предизвикателството да балансира между ролята на доверено лице и приятел, и тази на родител, който поставя определени граници.

Накрая, нещо много важно, което стои пред самотния родител:

От съществено значение е как той ще въведе другия родител и ще го направи ли изобщо.

Поглеждайки за последно към книгата на Ги Корно „Отсъстващи бащи, изгубени синове“, ще видим, че: „…синове, чиито бащи са починали,…, показват по-малко трудности в адаптацията, отколкото тези, чиито бащи отсъстват поради други причини.“. Авторът го отдава на факта, че вдовиците често имат много положителни спомени за съпрузите си и говорят много за тях. Това от своя страна помага на синовете им да си създадат положителен символен образ на бащата, който частично компенсира факта на неговото отсъствие. Корно подчертава още: „… задължително е самотният родител да обясни обективно на децата си защо другият липсва или рядко присъства. Това помага за редуцирането на чувствата на вина или намалена собствена стойност, които децата могат да изпитват… “.

Децата могат да приемат удивително лесно неприятни факти и обстоятелства от живота им, стига те да са поднесени по един адекватен за възрастта им начин и от един спокоен възрастен.

Ще ми се с написаното да съм успяла да предам идеята, че отглеждащият сам детето си човек може да погледне на родителската си позиция като на нещо повече, а не като на нещо по-малко. Влизайки в не една и две роли и изпълнявайки множество функции, той би имал основание да го направи.

В тази връзка, творческата заигравка със заглавието на този текст е израз на широко застъпеното мнение, че „моноспектакъл“ е една от най-сложните форми в театралното изкуство, изискваща истинско майсторство от изпълнителя, решителност и смелост да излезе сам на сцената.

А отраснали със самотен родител са някои добре познати ни личности като: Мадона, Барак Обама, Леонардо ди Каприо, Джъстин Бийбър и много други.

Автор: Галина Петрова
Психолог, психотерапевт в модалност Позитивна психотерапия. Специализация по Позитивна психодинамична психотерапия за детето и неговите родители. Психологично консултиране и/или психотерапия на деца, юноши и възрастни.
гр. Варна
phone: + 359 879 823 656